(Henri de Toulouse-Lautrec, Portrait of Vincent van Gogh, 1887, pastel drawing,

(Henri de Toulouse-Lautrec, Portrait of Vincent van Gogh, 1887, pastel drawing, Van Gogh Museum, Amsterdam)

♥ „ Има нещо у мен, само че какво е то? “ 

Винсент е на двадесет и шест години и би трябвало да си избере специалност и да се откри на нея. Ако желае, дано стане литограф, счетоводител, дърводелец, да стане каквото ще, само че да постави завършек на това блуждаене! Винсент навежда глава. „ Церове, по-лоши от заболяването! “ – процежда той. Идването му тук е било на вятъра. Роптаейки, Винсент отпътува още веднъж.

„ Някакво усъвършенстване в живота ми – нима аз не се стремя към него, да не би инцидентно да нямам потребност от него? “ – възкликва той.

С какво ще се трансформират нещата, най-малко в неговия случай, в случай че стане литограф или счетоводител? Тия няколко дни, прекарани при татко му – при тоя татко, на който в миналото толкоз се е старал да подражава, – го покрусяват. А и не минават без търкания.

„ Могат ли да се сърдят на болния – умува Винсент, – че желае да разбере какъв брой чини лекарят му, че избира да не бъде лекуван неправилно или от някой самозванец? “

Винсент е вярвал, че ще откри поддръжка у домашните си, а се е натъкнал на цялостно недоумение. С още по-натежали плещи се връща в Боринаж. Значи, ничия ръка няма да се протегне за помощ и опора? Всички го отблъскват – и Бог, и църквите, и хората, и родителите. Отлъчен е от всички.

Дори от брат си Тео.

Тео, постоянно образцовият чиновник на галерията „ Гупил “, през октомври ще бъде изместен в парижката централа. Той отива да се види с Винсент в Боринаж, само че този път двамата братя не намират общ език. Докато се разхождат край изоставения рудник „ Ла Сорсиер “, Тео – който преповтаря доводите на пастора – настоява Винсент да се прибере в Етен и да се хване на някаква работа (той много грубо го упреква, че желал да „ живее като рентиер “), – Тео с горест напомня времето, когато двамата са се разхождали също по този начин около остарелия канал в Рейсвейк.

– Тогава – казва Тео – ние бяхме на едно мнение по доста неща, само че от този момент ти доста си се трансформирал, не си към този момент същият.

И Тео сходно на свещеник Питърсен предизвиква Винсент да рисува. Но у Винсент към момента е жив тогавашният просветител и той единствено яростно повдига плещи.

И ето го самичък, този път към този момент напълно самичък, залутан в ужасната пустота, в която се е трансформирал животът му. Никакъв оазис, където да накваси с малко влага устните си! Никаква светлинка, ни минимум развиделяване! Нищо! Всички мостове сред него и света са прекратени. Останал е лице против лице със себе си; престанал е даже да написа на брат си, на който преди е доверявал всичко. В равнината на черните въглища, над която тегне безутешното зимно небе, той се бори със себе си, лута се по всички страни, върти се безкрай като подгонен звяр. Няма към този момент квартира, спи където му попадне. Единственият му багаж е рисувателният блок, който цялостни със скици. Понякога съумява да замени някоя и друга рисунка против парче самун или няколко картофа. Живее от подаяния, постоянно не се храни по цели дни. С празен корем, с премръзнало тяло броди, рисува, чете, настървено се рови в нещата, хората и книгите, навсякъде търси истината, която би била избавление и възкресение, само че която настойчиво бяга от него.

Въпреки нищетата, в която тъне, Винсент не се бунтува. Развръзката на неговата драма, това той добре знае, не зависи от никого. Той би трябвало да се бори против „ съдбовността, която носи в себе си “, против тази съдбовност, която до момента го е тласкала от една задънена улица в друга, криейки от него с жестока подигравка личната му загадка и личните му сили. Защото, не, той не може „ да се счита за човек рисков и неспособен за каквото и да било “ – отказва да одобри това. Казва си, че наподобява на затворените в кафез птички, които през пролетта се блъскат в пръчките на кафеза, тъй като добре усещат, че има нещо, което би трябвало да сторят, само че не могат да схванат какво. „ А кафезът си стои и птичката полудява от тъга. “ Той също долавя наличието на тази съкровена истина. Има нещо, което трепти, напира в гърдите му. Но какво, какво? Кой е той, за Бога?

„ Има нещо у мен, само че какво е то? “

Този зов, този вопъл се изтръгва час по час от гърдите му измежду боренските равнини, брулени от мразовити ветрове.

Тази година зимата е изключително люта. Сняг. Мраз. „ Какво желая аз? “ – пита се скитникът. Той не знае, мъчи се неумело, простодушно да откри някакъв отговор: „ Бих желал да стана доста по-добър “ – казва той, безпомощен да овладее личната си комплицирана натура, да обхване с цялата му просторност, с шеметните му небеса това неведомо за него въжделение, онази жадност по безспорното, по мистичното самозаличаване, която няма обща мярка с елементарните човешки желания. Той единствено дочува в себе си тътнежа на силите, чието сляпо оръдие е. Те направляват живота му, само че той не смогва да ги дефинира, лута се опипом в мрака, комплициран, отчаян от неустановеност. Когато се съпоставя с птичките в кафеза, то е с цел да се пита обезпокоително, с пронизано от блян сърце, какво му пречи да живее като всички други хора. С чудното си чистосърдечие той се счита за човек като всички останали, налегнат от същите желания, търсещ същите истини. Не вижда това, което го прави вечно друг от тях, и едвам се вглежда в предишното си, не може да долови какво точно го води до непрекъснатите отлъчвания от обществото, на което е жертва. Очевидно той е безпределно надалеч от публичните условности, от нормалните грижи на хората. Този гладен друмник, който близките гледат с жал, като гази в снега, търси отговор на терзанията си в неподозирани небеса. Само в тези небеса той може да диша, да живее. И въпреки всичко от време на време сякаш съвсем осъзнава това радикално противоречие.

„ Една от аргументите, заради която в този момент съм без работа – поради която години наред бях без работа, е чисто и просто фактът, че не споделям възгледите на господата, които раздават службите на субекти, мислещи като тях. Това не е единствено въпрос на външен тип, както лицемерно ми подмятаха, работата е доста по-сериозна. “

Той роптае, когато се сеща за неотдавнашните си разногласия с формалните верски организации. Той е бил прав, убеден е в това. Ала „ евангелистите са нещо като художниците. Има там една остаряла академична школа, неведнъж противна, тиранична, с една дума – връх на нечестието и кощунството “. Техният Бог ли? „ Препариран “ Бог! Да не приказваме повече за това! Край!

От време на време някой от познатите му в Боринаж го вижда да идва отнякъде. Винаги на път. Винсент идва било от Дорник, било от Брюксел, било от някое селце в Източна Фландрия. Той приема безмълвно храната, която му дават. Когато не му подадат нищо, събира трохите от хляба в отпадъците или търси замръзнали картофи. И до момента в който яде, чете Шекспир, Юго, Дикенс или „ Чичо Томовата барака “. Или пък рисува, опрял блока на коленете си. В едно от последните писма, които е пратил на брат си, е писал:

„ Не познавам по-добро определение на думата „ изкуство “ от това: Изкуството е индивидът, добавен към „ природата “ – към природата, действителността, истината, само че в смисъла, съгласно разбирането и характера, които художникът влага в тях и на които дава израз, „ които извлича “, които разгадава, разкрива и осветява. Една картина на Мауве или Марис, или на Израелс споделя повече и приказва по-ясно от самата природа. “

Природата е единствено безпорядък, гъмжащо обилие. Тя крие в себе си всички отговори на всички въпроси, само че тия отговори са така натоварени с досадни повторения, заплетени в подобен храсталак от плевели, че остават неразгадаеми. Работата на художника се състои в това, да търси първичния порядък, над който избуява този безпорядък, да дири смисъла на битието, да изтръгне този свят от привидната му безсмислица. Изкуството е преследване на безкрайното, то е свещенодействие, магия. Неговите обреди, сходно на религиозните обреди, са метафизическа активност. Така разсъждава Винсент ван Гог. За него изкуството може да бъде единствено израз, средство, едно от многото други, да се проникне в непроницаемото – да се живее, тъй като да живееш не може да се сведе просто до физическото продължение на съществуването. Да живееш, значи да се издигнеш до Бога в най-безумна обич, която е и най-безумна горделивост, да му изтръгнеш тайните, да му отнемеш силата, която е тъждествена с неговото Знание.

Така разсъждава Винсент ван Гог: в действителност Винсент не разсъждава. Ако спори безпределно със себе си, това става единствено – ако може по този начин да се каже – в сферата на възприятията. Той долавя единствено избухливите детайли на пристрастеността, която го обладава. Когато рисува, него го тласка една също по този начин неумолима нужда, както тази, която го кара да обича, да проповядва, да крачи към всевъзможни огорчения в света на материалното и в обществото. Той би подскочил учуден, в случай че му кажеха, че изкуството е специалност като всяка друга. Професията има единствено един презрян смисъл – да се изкарва хлябът. За това ли става дума? Винсент се пробва да проумее естеството на своята тъга, която е тъгата на индивида въобще, да очертае рамките й, да съобщи тишината на ледената нощ, в която изтерзаната му душа се бори за възмездие. В небрежно нахвърляните скици пред рудниците и табаните той показва личното си страдалчество. Взира се в тия набраздени от шахти и скелета хоризонти, в тия превити гърбове, повтаряйки непрекъснато своя обезверен зов:

– Боже мой, за дълго ли ще е това, вечно ли, за цяла безкрайност?

Хората, които го срещат, остават изумени от тъгата му – „ горест, която подухва боязън “. Много постоянно – разказва дъщерята на миньора Шарл Декрюк от Кюм – „ аз се събуждах през нощта, чувайки го да плаче и да стене на тавана, където живееше “. Винсент няма даже риза, с цел да се защищити от студа, който през тази зима върлува, само че той не обръща внимание на студа. И ледът изгаря като огъня. А Винсент гори. Гори от обич и религия.

„ Все още съм податлив да имам вяра, че най-хубавият метод да опознаеш Бога е доста да обичаш. Обичаш ли някой другар, някой човек, нещо, каквото и да е, ще можеш след това да знаеш повече за него – мисли си той. – Но би трябвало да обичаш с възвишена и сериозна, съкровена благосклонност, с воля, с разсъдък и постоянно би трябвало да се стремиш да го познаваш по-добре, по-нашироко и по-пълно. Това води към Бога, води към непоклатимата религия. “

От: „ Животът на Ван Гог “, Анри Перюшо, изд. „ Български художник “
Рисунка: Still Life with Open Bible, Extinguished Candle and Novel, also Still Life with Bible, 1885. Van Gogh Museum, Amsterdam
*Henri de Toulouse-Lautrec, Portrait of Vincent van Gogh, 1887, pastel drawing, Van Gogh Museum, Amsterdam